Всеки наблюдател вижда само половината от небесната сфера. Другата половина е закрита от земята.
Небесната сфера изглежда така, сякаш се върти около оста си. Тази ос, освен ако не сме на екватора, винаги е на някаква височина над хоризонта.
В резултат на въртенето на земята около оста си се получава илюзията за въртене на небето. Но има една звезда, която си стои винаги на едно място. Това е полярната звезда.
Оста на на земята пресича небесната сфера в 2 точки - P и P'. Именно около тия точки наблюдаваме илюзорното въртене на небесната сфера. Те са разположени над Северния и над Южния полюс. Ако наблюдаваме от земята небето в посока на северния полюс, небето се върти по посока на часовниковата стрелка. Ако наблюдаваме Южния полюс, небето се върти в обратна посока на часовниковата стрелка.
Луната и слънцето чрез своята гравитация влияят на земното въртене по такъв начин, че то наподобява въртенето на пумпала малко преди да падне. Т.е. освен, че се върти около оста си, самата ос описва кръгови движения.
Един такъв кръг има радиус 23° 27' и се описва за около 26 хиляди години (така наречената Платоническа година). Явлението се нарича
прецесия. Прецесията е открита от Хипарх през II век пр. н. е., който забелязал, че за 100 години звездите са променили координатите си.
Преди 13 000 години от Европа е можело да се видят съзвездията Центавър и Южен кръст.
Тогава полярна звезда е била Вега от съзвездие Лира. След това титлата е вземана последователно от π, η и τ на Херкулес, звездите Тубан и Кохаб. Римляните не са имали полярна звезда. α от Малката мечка е станала полярна звезда през 1100 година, а ще се приближи напълно до полюса през 2100 година. През 3200 г. полярни ще станат звезди от съзвездието Цефей.
